Quo vadis populo¹

03.06.2017 г.                      Д-р инж. Станислав Кутев

      В един такъв  въпрос винаги, за съжаление, се съдържа и малко тревога и упрек. Разбира се не е „политкоректно“ да се коментира и упреква народа, гласоподавателите, но  дори наши министър-председатели в близкото минало са имали такива случайно изпуснати фрази / за чипа на народа, човешкият материал и т.н./. Може ли народът, мнозинството да грешат, да утвърждават грешни или неадекватни за момента принципи и норми? Има много такива примери в човешката история. Когато едно общество е изправено пред решаване на кардинални проблеми и непопулярни реформи, ако се тръгне от долу на горе за решаването им, мнозинството много често стига до грешни решения. Причините най-често са следните две:

1.     Поставените проблеми са изпреварили еволюционния етап от развитието на гражданското съзнание на което се намира даденото общество в момента, или сложността им надвишава средностатистическия  интелектуален  и експертен потенциал на мнозинството.

2.     По-съществената, фундементалната причина се крие в принципната невъзможност структурни проблеми  на едно иерархично ниво в една иерархична система да бъдат решени  на същото ниво – теорема на Гьодел. Те могат да бъдат решени само на по-високо или поне с намесата на по-високо иерархично ниво.

        Изводът е, че не е логично да се търси  отговорност в мнозинството и да се правят някакви квалификации за него, а да се преценява какви категории въпроси могат да бъдат поставени за решаване  пред широките слоеве на едно общество и какви изискват експертната подготвеност на по-високите иерархични нива. Естествено това не означава решения на тъмно или някаква секретност. Необходимо е те да бъдат не семо популяризирани, но и сериозно обосновани и обяснени.

        И все пак, когато светът и отделните цивилизации, нации са изправени пред огромни предизвикателства и  крещящата нужда от кардинални промени каква реакция може да се очаква от мнозинството, поне в рамките на западната цивилизация с утвърдени демократични традиции? Практиката

_________

¹ Моля  извинения за плагиятството от Сенкевич

 

 

 показва, че реакцията на края винаги е консервативна, въпреки първоначалните напъни за промени. Надделява страхът от резките промени

и непопулярни реформи. Защо непопулярни? Защото крият неизвестности за отделния индивид. По-добре не най-доброто, но сигурно настояще.

    През последните  месеци тази закономерност се потвърди по най-категоричен начин. Изборите във Франция и референдума в Англия – един и същи резултат. Евроскептицизма се ограничи до около 50% /плюс-минус 1-2%/ въпреки крещящото недоволство и несъгласие с управлението и поведението на институциите на Европейския съюз.  Също и в Холандия. И все пак за какво гласуваха избирателите? Последните двайсетина години най-мощният фактор определящ процесите в целия свят е търсенето, стремежът към идентичност – етнокултурна, религиозна и т.н. Например за французите изборът беше – да са французи или европейци. Е, национална държава само с 49%  не се прави. Разбира се, другият прочит на резултатите говори за изостряне на стремежа към национална идентичност, но той е размит в рамките на европейската цивилизация, защото е неразривно свързан с етническата, религиозна и културна идентичност. Точно тази взаимовръзка предопределя туширането на национализма поне в близко бъдеще. А проблемът с комлексната идентичност не може да бъде решен без ъпгрейд на цялата ценностна система на Европейската цивилизация.

       Защо Европейският съюз не е заплашен от разпадане, а само от преструктуриране? Защото цивилизационната идентичност доминира над националната /все още/. В нашата цивилизация почти няма разломи и непреодолими национални различи, за разлика от другите, например мюсюлманската. Вътрешноцивилизационните различия между сунити и шиити са огрмни и непреодолими в обзримо бъдеще и в сравнение  с тях различията например между валонци и фламандци са буря в чаша вода. Конфликтите с баските или в Северна Ирландия отдавна са туширани, а всякакви други  или нови е малко вероятно да надделеят над цивилизационния избор в Европа.

       Изобщо проблемите на Европейския съюз нямат пряка корелация с разпадащата се световна система на глобализация именно поради минималните вътрешни различия и сравнително хомогенната етно-културна и религиозна структура. Свободното движение на стоки, услуги, капитали и в известна степен и на хора  все пак може да бъде съхранено поне в него.

       Много се спекулира напоследък с понятието крайно ляв или десен популизъм. И все пак какво е и кое е популизъм? Въпреки антиситемната му риторика и критика към елитите основната му цел е приобщаване към системните играчи на политическата сцена, чрез привличане на голяма част от електората или с други думи няма формация и политическо говорене, което да не е популистко, ориентирано към максимално широка електорална подкрепа поне в предизборна фаза. Самата етимология  на думата и  припокриването и със смисъла на демокрацията го предполага. Обвиненията към националистическите партии в популизъм е лишено от смисъл, тъй като и те са популизъм. Опитите на системните партии и временно несистемните играчи  да привлекат електорат с послания за реформи и обещания за промяна  са обречени на неуспех, тъй като по-голяма част от електората се страхува от промяната на статуквото и кардинални промени. За популизъм, несистемност и атака срещу елита може да говорят само граждански сдружения, протестъри, но не и партии.

         Тази тенденция се потвърждава  и от последните избори в България /президентски-парламентарни/ и от изборите в Европа. Дори избирането на Доналд Тръмп с много малко предимство пред Хилари Клинтън  не променя картината за предсказуемоио поведение на народа. За повечето американци е ясно, че държавната машина е достатъчно мощна да пречупи  повечето опити за непопулярни реформи и че има разлика между предизборно говорене и след изборно поведение. Изводът е, че може да се твърди, че един народ е готов да приеме кардинални реформи и промяна само ако един политически субект е получил на избори от народа си  огромно предимство. Всичко останало означава, че народа иска да живее по старому.

        И все пак остава въпроса защо един достатъчно голям процент от народите в рамките на Западната цивилизация и в частност в Европа  се страхуват от промяна въпреки толкова бързо изменящият се свят? Отговорът е ясен – страх от загуба на социални придобивки. Всяка една реформа свързана с движението на капитали се отразява на едрия и среден бизнес /капитал/ и е рискова за социалните програми на държавата. За едно общество преяло с комфорт  дори  интуитивното усещане за  този риск е достатъчно основание за запазване на статуквото.

        Другата причина за страха от промени, например в миграционната политика, е ясно илюстрирана от един протест в САЩ след избирането на Доналд Тръмп  наречен „ САЩ без имигранти“ – тези демонстрации показват на основното население защо му трябват имигранти – защото е преяло от комфорт и социални придобивки и не иска да работи мръсна и непрестижна работа /на заден план е заплащането/. Естествено тази тенденция се наблюдава не само в САЩ, но и във всички европейски държави.  Тези тенденции са колинеарни и с интересите на политическата класа, за която имигрантите са и гласоподаватели и рисков фактор за стабилността на обществото при евентуално ограничаване на социалното им подпомагане, което пак е свързано с гласове и избори. Антиимигрантските настроения в обществото няма да станат доминиращи до появата на някаква  нова, огромна и явна заплаха.

         Терористичните актове на територията на Европа явно все още не са достатъчен фактор, след като лесно се  диференцират от мигрантската заплаха под предлог, че не всички имигранти са терористи. Ценностната ни система не допуска открояване на колективната отговорност на едно малцинство, а се търси единствено поименна, персонална вина след деянието. Което означава, че  реакцията на правоохранителната и правораздавателната система по презумция е постфактум. Как трябва да се интерпретира призива за „борба с тероризма“ след като за тероризъм  може да се говори само след терористичен акт?  Превенцията  от страна на специалните служби има таван и той вече е достигнат. За наблюдението на всяко едно „оперативно интерсно лице“ са необходими поне 10-15 човека и огромен финансов ресурс.

      Въпреки това не трябва да се забравя, че всеки мигрант носи като личен багаж неудачите си и хипертрофирани, необосновани очаквания, както и  неумението си да изгради справедливо гражданско общество там от където идва. Ерго, промяната в миграционната политика е задължителна, въпросът е как да стане и кой да я извърши.

      Разбира се има и изключения. Малкият процент мигранти с образование, развито гражданско съзнание и реални очаквания са лесно разпознаваеми – при тях има готовност за декларативен отказ от собствените си етнокултурни и религиозни различия /или поне ограничаването им до битово ниво/. Само  този нищожен процент подлежи на пълно и лесно интегриране.

       Декларативният отказ от етнокултурни и религиозни различия е крайъгълния камък и основен проблем в процеса на така мечтаната интеграция намалцинството имигранти към мнозинството на обществото гостоприемник. Запазването на тези различия обръща процеса на 180⁰-мнозинството трябва да се интегрира в малцинството чрез манипулативно създадения и  натрапен мултикултурализъм. Чрез него се засилват деформациите и вътрешните противоречия в ценностната система. Подменя се присъщата й търпимост и толерантност към различните и различията, с истерично внушаване на  крещяща необходимост от търсене и потрблението им. Итова се прави на всички нива в публичното пространство – от политици и медии, до фестивали и награди в киноизкуството например. Това е поредната мантра и „свещенна крава“ , че дори големите етнокултурни  и религиозни различия са едва ли не необходимостза развитието и естествено състояние на всяко едно общество от край време. Дори да е така, това твърдение изисква много сериозна обосновка след задълбочен анализ от много колективи от учени от различни области на науката, а не голословни твърдения на публични личности. С други думи нетрадиционните  различия  (етнокултурни, религиозни и т.н.) на малцинствени групи в едно общество имат право на съществуване и да срещнат търпимост, но без да се преекспонират и натрапват.

        Но най-смущаващото е мълчанието по тези теми. И ако то е обяснимо за политическата класа и широки слоеве от обществото, то мълчанието сред академичните среди и и интелектуалните елити може да се обясни единствено със зомбиращото действие на понятието „политкоректно говорене“.

         Ъпгрейда на ценностната система на Западната цивилизация е неизбежен с цел оцеляването й, но невъзможен при състоянието на обществото до преди около 1-2 години. Все пак напоследък се забелязва тенденция за излизане от омагьосания кръг - решаване на проблемите на либералната демокрация  чрез методите на либералната демокрация, в които не се включва ъпгрейда.  Изобщо ценностната система  се е превърнала в „свещенна крава“ и никой не смее дори да помисли за изчистване на вътрешните й противоречия особенно на понятийно ниво. Напълно се игнорира факта, че еволюцията постулира всяка ценностна система като процес (творчески), а не някаква закостенялост.

        В човешката история има не един и два случая, когато вследствие на собствените си дефекти демокрацията попада в задънена улица. Примерите за изцяло демократичното идване на власт на режими като тези на Хитлер, Алиенде, някои комунистически и др. не са малко. И във всички тези случаи повторното  възтържествуването на демокрацията става с недемократични средства. Подобни случаи има през 90-те години на миналия век в Европа, когато Италия, Португалия, Испания и други държави са изправени пред риска финансираните и управлявани от режима на Съветския блок комунистически партии  в тях да вземат властта чрез избори. Това поражда  сблъсъка между ляв и десен екстремизъм, намеса на масонската ложа П 2 на Личо Джели в политическия живот и други напълно неприемливи от демократична гледна точка действия и въпреки това накрая демокрацията възтържествува.

      Може би изводът, е че се наблюдава в исторически план дискретизация на демократичния процес с кратки, но обратими  прекъсвания.

      В този смисъл въпросът в заглавието в известна степен става излишен. Народът отива на там на където го водят собствените му потребителски нагласи – приемливото настояще срещу „далечните“ бъдещи заплахи. И това е известно и се използва от политическата класа.  Само ако настоящето е незадоволително може да се очаква някакво отваряне към радикални промени. Разбира се при някои човешки общности,  податливи на внушения, силен фактор е и появата на харизматичен лидер със силни послания  и мантри към обществото.

       Ъпгрейда на една ценностна система не се прави с референдуми и парламентарни избори. Генерирането на нови идеи и парадигми не може да се очаква от политическия елит, а от интелектуалния елит на едно общество. Следва един бавен процес на адаптация, осмисляне и приемането  им от по-голяма част от мнозинството.

        Така стоят нешата в рамките на Западната цивилизация. При другите цивилизации необходимостта от преосмисляне на ценностните им системи също е огромна. Има ценностни системи частично съвместими с Западната и такива, които са тотално несъвместими. Бъдещите корекции, дали ще бъдат в посока на конвергенция или тотална дивиргенция, само Нострадамус може да предскаже (евентуално). Не бива да се забравя също така, че при тях протича още един мощен процес, който променя структурата на цивилизациите  - това е трансформацията на „цивилизациите на Хънтингтън“ и поява на нови – възвръщането на империите,  като вид цивилизации /ядрата по Хънтингтън се трансформират в империи/. Това явление е едно ново неизвестно пред света като цяло и ново предизвикателство пред анализаторите и учените. Например Руската или Славянско-православната (има спорове кое е правилно) цивилизация. Нейните различия с Западната са минимални и те са почти напълно съвместими, но засилването на имперските амбиции на Русия и манията за величие на руския народ са потенциален източник на напрежение.

        Все пак имперските амбиции на някои цивилизационни ядра трябва да се разглеждат в контекста на намаляване влиянието на великите сили в света като такива и редукцията им до регионални.

        Освен ъпгрейда на ценностната система, като основен проблем, другият проблем пред различните общества е разтварянето на ножицата между бедни и богати. Разликите между бедни и богати държави е един от факторите за миграционните потоци и той ще се засилва, но все повече ще се засилва и влиянието на разслоението вътре в отделните държави, включително и сред богатите. Това е обусловено основно от 4^тата индустриална революция,  която доминира над останалите фактори (глобализация, неолиберализъм и т.н.). Разликата между бедните и богатите все повече ще се определя от степента на квалификация, образованост, предприемчивост и цивилизационен принос, накратко - между можещи и неможещи. Това е един естествен процес, който не подлежи на коментар. Единственото, което може да се направи за смекчаване на обедняването на широките, нископроизводителни и нискоквалифицирани слоеве от населението, освен образованието (бавен процес) са социалните придобивки. За съжаление този инструмент е със все по-ограничени възможности. Съвременните процеси на деглобализация  (все още частична, само загатната) водят и ще водят до все по-намаляващи темпове на икономически разтеж, а от там и по-малък финансов ресурс за социални програми през държавните бюджети.

           На този фон за очудване е зоологическия възторг, с който се приема 4тата индустриална революция и безотговорното неглижиране на отрицателните й ефекти върху света като цяло.

          Все още тенденциите към протекционизъм и изолационизъм (капсулиране интересите на държавите само в конкретни региони) срещат огромна съпротива и се наблюдават само в риториката на някои политици (Доналд Тръмп, Тереза Мей и др.). Те са неизбежни дотолкова доколкото съвременния многополюсен или безполюсен свят трудно може да бъде регулиран (управляван) централизирано.

          Глобализацията, свободното движение на капитали, на стоки, изнасяне на производства, преди години създаваше условие на едрия капитал и високия сегмент от средния бизнес да формира висок ръст на БВП на света, което беше предпоставка за повече социални придобивки и разширяване на зоните на комфорт за широки слоеве от населението. Редукцията им която се очертава, на много места ще доведе до социално напрежение , засилена агресия, пренасочван и пресичане на  мигрантските потоци.

          Още един компонент от комфорта на западното общество, който е под заплаха в съвременния свят е пенсионната система. Всеки опит за реформа в системата се приема с неистови протести от народа и синдикатите и се стопира веднага. Обясненията на експертите, че увеличаването на пенсионната възраст е неминуемо пред вид главоломното увеличаване на времето през, което хората получават пенсии  се отхвърлят истерично и безапелационно от народа, вкопчил се в благините. Изобщо не се допуска за коментар еретичната теза, че средната продължителност на живота на хора доживели до 65г. наближава  90г. (в някои държави и повече).  А всяка една пенсионна система е така структурирана, че да изплаща пенсии определен период от врвме – напр. за България е около 25г. Това означава, че един човек, ако мисли, че ще доживее 100г. трябва да е готов да работи до 75г., а след 100 ще получава не пенсия, а социални помощи.

         И на края - Quo vadis populo?  Ами на там на където го водят първичните инстинкти за запазване на зоната на комфорт и търсене на нови, което не винаги съвпада с вектора на цивилизованост. Разбира се за различните общества и народи този извод е валиден в различна степен.

http://kandssystems.blog.bg/politika/2016/10/02/velikite-sili-i-noviia-svetoven-red.1480091

http://kandssystems.blog.bg/politika/2016/08/13/politicheskata-klasa-i-think-tank-obshtestvata.1470331

http://kandssystems.blog.bg/politika/2016/04/19/ekzistencialnata-kriza-na-zapadnata-civilizaciia.1445796

 

 

Анализ, който търси механизмите, а не се плъзга само по фактите разглеждани единственно в контекста на отживели догми.
Цитирам: “Напълно се игнорира факта, че еволюцията постулира всяка ценностна система като процес (творчески), а не някаква закостенялост.“ - Закономерност, индуцираща схващане на промените в обществото като неизбежна необходимост, а не заплаха. Решенията - като иновативност, а не връщане към “доброто”, но безнадеждно изхабено старо.

Цялостната оценка, както и отношението ми към отделните тези и аргументации остава валидна. Работата е стойностна, отличаваща се с комплексен подход, силно контрастираща сивия поток на т.н. анализи - сведени до повърностни коментари. Къде не съм съгласен. Авторовата теза за мултикултурализма. Той идва от САЩ, където е най-богатото представителство на народности със своите култорологични особености. За разлика от Европа обаче, Новият свят практически не продуцира домашно отгледан тероризъм. Социалната система и трудови условия там са рационални. За всеки новодошъл е създадена оптимална среда да стане бързо част от работната сила. Изключенията не се толерират и водят до загуба на имигрантски статут. Просто е - личната и удовлетворяваща трудова заетост е пенкилера на дезинтеграцията. И още нещо : социлно - психологичния климат. Малко са Американците от второ или трето, дори тези от по-старите поколения, които да не се чувстват самите те, малко или много все още имигранти. Те не само го казват, но личи и от отношението им към новите вълни на желаещи да останат. Друга съществена разлика от Добрата стара, но и често надменна в личностен план Европа - официалните позиции. Спомняте ли си каква беше реакцията на Америка по повод Датското издание и осмиващите му Корана публикации - хладно мълчание. В същото време Европейците неадеквантно нещо ни приказваха за свободата на мнения. Едно е да имаш мнение и друго е да нараняваш чрез него нещо, което е свято за този, с който живеете заедно. Когато е трудно да си намериш работа, когато чувстваш високомерие около себе си, когато си затворен в гетото на Моленбек е вероятно да лекуваш социалния си стрес чрез насилие.